Когато погледнеш към друга,
пронизва ме болка – до кост.
Това, че съм твоя съпруга,
че имаме общо легло,

не може процент да изкупи
от погледа, пълен с  копнеж.
Приличам на хубава кукла,
която въртиш на конец;

приличам на свещ догоряла,
отбрулено сухо листо
и цвете, докрай прецъфтяло...
Преглъщам, броя си до сто –

да мога гнева да потуля
и думите да си спестя.
Край нас – не видели, не чули  –
спасена е значи честта.

Спасен е и бракът ни. Мъртъв.
Отвънка изглежда красив.
И никой не вижда отвътре –
как тихо , без шум се руши.

Но болката пак отминава
сълзите изтичат в реката
за трети път се извинява
и остава заради децата :)))))))

Благодаря за стихчето!
Честит Празник! :)