На седмия етаж – по-близо до небето
и много по-далече от земята.
Зад хоризонта вече е селцето,
а мъката си сви гнездо в душата му.

Там бе оставил къща със градинка,
козичка, две кокошчици и куче,
и гроб, от който някой все го вика...
(Не свикна тук – при син, снаха и внуче.)

Ни хлябът, ни водата бяха същите.
А въздухът му тровеше гърдите.
Сънуваше, че в селото се връща
и капваше сълзица от очите му.

Така издъхна – като чужд при свои.
Смъртта безмълвно беше го прибрала.
Поведе го към вечните покои.
Навярно, само тя го бе разбрала.

Дърво без корен...

Благодаря, че се отзова, Марин! :)