Земята  ме разбира, ще я питам
отде е взела тази доброта -
към хората, животните, тревите,
към всичко, дето диша на света.

Пък аз съм потъмняла от страдания.
Проклинам и вървя по грехове.
Сама си правя на душата рани -
събирам в нея злите ветрове.

А може би във своите стихии
тя също бълва вулканичен гняв;
а може би това е също сила -
със ярост да доказваш, че си прав.

Земята ме разбира. Но е мъдра -
не бърза отговор да ми даде.
Към истината се върви през смърти.
По този път човекът сам расте.

Елица

Земята майчица посреща
но друг дом Господ ни отрежда!
В Аврамовото лоно вечността
е бащина милувка и роса.

Ели, от Долината на смъртната сянка

Земята ме разбира. Но е мъдра -
не бърза отговор да ми даде.
Към истината се върви през смърти.
По този път човекът сам расте.

Чудесен финал! Поздрави, Ели!

Трогната съм от вниманието ви.
Бъдете здрави!

С нетърпение чакам всеки твой следващ стих, Еличка!
Благодаря!

и моменти на гняв и болка... а ние, хората не само нея нараняваме,
но и себе си... колко чувства и мисли се намесват в написаното...
Поздравления !

И дано не ви разочаровам някога, мили момичета. :)
Усмивки и благопожелания за вас! :)

Отново хубаво стихо!...

Благодаря за постоянното присъствие!
:))))