Сега съм опустял и тъжен остров.
Не знае радост моето сърце.
И само ветровете са ми гости –
играят си със мен като с перце.

А нощите са дълги като вечност.
Възкръсват спомените. И болят.
Не идва сън. Под клепки зачервени
като сачми сълзите ми тежат...

И пак не знам дали те искам още.
Затворила съм всичките врати.
Умира любовта от много прошки,
отнася и миражи, и мечти.

правиш, Трън! Мисля, че и боговете ще ти завидят.

"Умира любовта от много прошки,
отнася и миражи, и мечти."

Казано сентенциално и вечно. Цялата истина за смъртта на любовта е в тези редове. Уви, често сме потърпевшите.

Поздравявам те!

Благодаря за поощрението!
Поздрави!

и толкова вълнуваща...