Не трябва гара, ни уречен час,

ни в две посоки влакове да тръгват.

Раздялата кълни в самите нас --

посятото от коренче изтръгва.

 

Отдавна утаена е кръвта

и погледите все се разминават.

Залостих и последната врата --

зад нея вече ранен сняг навява.

 

Дори да ни споходи слънчев лъч,

пронизал всеки градоносен облак,

не можеш пак да бъдеш онзи мъж,

отпил от мене първа глътка обич.

 

Не мога да съм същата жена,

която през листец от маргаритка

намери в тебе обич-светлина...

Не можем. Нещо вътре в нас отлита.

 

 

 

НЕ ЗАТРЪШВАЙ ВРАТАТА И НЕ ДОПУСКАЙ СНЯГ ДА Е ЗАТРУПВА..... НИКОГА !

му идва на ум и представа за утаена кръв. Какво е това превъплъщение. Как намираш метафорите не знам, но знам, че ми харесва!

Благодаря за мъдрия съвет, Иво.
А на теб, Швейк, ще кажа, че се превъплъщавам в различни Лирически.
Вживявам се в ролите - както артистите. :)))
Бъдете обичани!

Красив в своята метафоричност и сила на чувството стих! Поздрави, Ели!

Се включва механизъм таен
И ето зад гърба ми просветлява
Обръщам се и възкликвам смаян
Нови двери подканят ме любезно
Защо животът така ни повелява
да се умува е просто безполезно :)

Благодаря за оценъчния коментар, Вени!
И за хубавото стихче, Диданов.
Поздрави за двамата! :)