"Аз съм само минало..."М.М.


От миналото идвам - тъжна сянка.
И целият съм мрак и хладина.
А ти във сънищата ми се мяркаш -
събуждаш ме за грях. И за вина.

Аз дънер сух, а ти фиданка тънка -
като видение от пролетта.
Мъжът у мен възкръсва. Но за мъка -
под тъжното небе на есента.

Това е изпитание - да чувстваш
в кръвта си порив, а в сърцето смут.
И сякаш разпилян от земни трусове,
отдръпвам се от теб. ( Не съм ли луд?!)

Съдба човешка! Бързо остарява
плътта ни. А е младост във душата.
И късната любов отваря рани,
които не зарастват и Оттатък.

че така е по-добре, когато благозвучието се получава от повторението на една и съща ударена гласна в края на стиха, а не на цяла сричка. По-ненатрапчиво е и се избягват банални сричкувания.
Поздравления!

понякога остава, а душата... тя не остарява.
Поздрави за хубавия стих, мила !

Благодаря за топлата подкрепа.
Много ме зарадва.
Щастлив септември! :)

Напълно споделям мнението ти! Това съзвучие, за което говориш, се нарича "асонансна рима", която се смята за слаба. Но и аз я предпочитам и мисля, че ще се наложи в новата поезия.

Много, много съм ти благодарна.
Благословени есенни дни за теб!

Да, тъжна е късната любов...

Благодаря за прочита и подкрепата! :)