Като листец от клонче се откъсвам
и тръгвам по обратния си път.
Не гледай подир мен. Сега е късно.
Насрещни, ветровете ще те спрат.

Препъвана по толкова завои,
последната ми обич окуця.
Измамни бяха полетите  твои
и всички обещани чудеса...

Отронва се, по-тежка от Земята,
една сълза от моите очи.
Тя път не търси вече. Просто пада.
Не пита нищо. Пада и мълчи.

Ех, Ели! С тази твоя сълза ми натъжи душата!
Дано не си тъжна и усмивка да изгрее на твоето лице!
А стихът ти е както винаги много хубав и докосващ!
Поздрави!:)))))))))

знаеш, Елица... колко са ми близки и сродни
твоите стихове.. поздрав и прегръдка
за теб, от сърце..

Това е само поезия...
Ето, вече се усмихвам. :)))

Отново красиво стихо...

Благодаря за постоянното ти присъсвие и подкрепа. :)