Когато имам непосилен ден
и във тъга душата ми се дави,
единствен ти – сред хората край мен,

 Когато ме лъжеш, очите ти губят цвета си.
Не гледаш във мене, а нейде далече – през мен.
Притисната в ъгъла, диша едва гордостта ти.

 
Отиде си. Сега съм зимен плаж –
без смях на хора и без птичи стъпки.

 Всички болести и рани
със смъртта попиват
във пръстта, която храни

 Валяло е. Във локвата на двора
се къпе укротеното небе.
В очите на усмихнатите хора

 Прилича малко на любов,
дори е по-красиво –
със поглед ми изпращаш зов,

Като ситна роса. Като дъжд. Като буйна река...
Все различен ми идваш. И с всички лица си прекрасен.
Разпиляваш за миг напластената в мене тъга.