Само с дъх
и със шепот те викам.
И ме чуваш -

На пейката седяха две старици,
потънали сред облаци тъга.
Очите им – угаснали свещици.

Отиваш си, не се сбогуваш.
Сълзи под миглите напират.
В кръвта ми мъката танцува,

В очите ти е легнала тъга.                 
И всеки изгрев се удавя в нея.
Изминал си годините така -

Кажи, Небе, с какво ти съгреших,
че толкова убийствено ме гледаш
и толкова убийствено мълчиш,

 "Светът е за паднали ангели".
Не знаех.
Сега го разбрах.

Ръмиш, ръмиш... А аз очаквах дъжд.
(Земя напукана съм, не видя ли?)
Ела като порой поне веднъж –