Лято мое, дъхава погача!
Бистра влага в миглите напира.
Идва ми от радост да заплача,

Созопол диша лято и море.
Вълните го люлеят в топли длани.
И от очаквания уморен,

Защо говориш пак за самота,
нали прескочих бездната от време? –
На рамото ти спрях, като звезда.

Със слънчев лъч на пясък ме рисуваш.
Вълни прииждат, образа изтриват.
Тук бях за миг. Сега не съществувам.

Дали ме усещаш такава, или ме измисляш? –
Сияние виждаш над моето младо чело.
Защото си търсил с години най-простата истина,