Зелени дъждове валят.
Зелено е полето.
Пред мене зеленее път –
отвежда надалеко.

Вървя и дишам ведрина,
говоря със небето.
Забравям болка и вина.
Усещам в мен детето.

Политам леко над света –
с едно хвърчило пъстро.
И знам, че идва пролетта –
Доброто да възкръсне.

Духът ми пролет

По небето, ненаситен, облак чуден зарида.
Обладаха капки ситни пак зелената трева.
Вятър в бурята се сгуши.и разнежен от любов
своята лула изпуши пак с наслада. С чуден зов
птиците крила извиха и в изкъпаната шир,
през небето прекосиха мойто щастие и мир.
И тогава се възнесе през въздишка пролетта.
После моят дух отнесе в свойта горда красота.

Късметлийка си, че усещаш зеленото толкова осезателно, и аз много искам, но не ми се получава. Моите сърдечни поздрави, хубаво стихо!!!

Пренасяш направо на другия бряг - съвсем по славейковски:)))
Нежно, филигранно, дълбоко! Много ми хареса!
Поздрави, Ели!

Neka e prolet v du6ite vi! :)

и усет за поезия,
което рядко се среща.
И пълнежа не е лош, а той е главното
Не ви виждам на социални теми ... по тежки теми.
Иначе се получава едно чуруликане, чуруликане.