На тръгване от вишната набра ми.
Костилките запазих до една
и, щом пристигнах тук, посях ги, мамо –
във чужда пръст, на чуждата земя.

Поникнаха, пораснаха и ето –
сега разтварят бели цветове.
Едно и също е над тях небето –
и слънце праща им, и дъждове.

И мило ми е, като ги погледна,
и мъка безутешна ме гнети,
че шепичката вишни бе последна.
След нея се затвориха врати...

Елица

Прекрасен стих !

Навярно вишните въздишат за родината...

Красиво...и тъжно! Прегръдка, Ели!

красив и ... тъжен.
Съдба.

и много болка... Силно стихотворение, пАри тъгата...
Поздрав, Ели!

Това стихче получи Грамота в конкурса "Белоцветни вишни" - Казанлък.
Радвам се, че ви хареса, Приятели!
Сърдечен поздрав за вас! :)

Прекрасен стих!
Наситен с обич, болка и тъга!
С хубави рими и ритъм, като песен,
вълнуващ и докосващ душата!
Не случайно този стих има грамота на конкурса „Белоцветните вишни“.
Според мен заслужава и по-голяма награда!
Поздравления, Ели!:)))))))))

Надявам се да започнеш да публикуваш отново.
:))))

последните редове се четат със сълзи в очите..
поздрав и топла прегръдка за теб..

Благодаря за искреното съпричастие, нежна душа. :)